Никой не съди победителите - митове за училищните олимпиади
Съвременните деца надали не от самото си раждане са принудени да се съревновават с връстниците си. И присъединяване във всевъзможни надпревари и олимпиади за тях е източник на непрекъснат стрес и на всевъзможни легенди.
Най-популярните от тях развенчава клиничният психолог Мария Дубинина и дава съответни препоръки на родителите по какъв начин да успокоят и да стимулират детето.
Мит 1. Ако се проваля, ще отчайвам учителите, няма да оправдая упованията на моите родители и те ще престанат да ме обичат.
Подобен метод на размишление е неправилен и би трябвало да бъде оборен. Според клиничния психолог е значимо родителите да намерят вярната мотивация за присъединяване на детето в надпреварите. И да не позволяват неточност като му описват нещо от сорта на: „ В нашето семейство има традиция – всички побеждават. “
Съветът ѝ е:
Помогнете на детето да откри личен претекст за присъединяване. Много по-добре е то да го открие единствено, а не вие да му го дадете на готово.
И вторият значим миг.
Не товарете детето с вашите упоритости и стремежи. Дори, в случай че фамилията ви има университетски обичаи и баба и дядо са известни учени.
Обяснете на вашия син/дъщеря, че даже да се провали, е значимо да натрупа опит. А, в случай че действитeлно не успее, му кажете, че все пак се гордеете с него.
Мит 2. Всички места към този момент са разпределени, а на почетната стълбичка ще се качат избраните авансово.
За страдание този мит е жив към момента.
При всеки конкурс, олимпиада или съревнование, се намира някой, който да го напомни. Особено, в случай че класирането подсигурява влизане в влиятелно образователно заведение, без спомагателни изпити.
Сериозните уредници обаче дават гласност на резултатите, бързо афишират класирането и в огромна степен търсят бистрота.
